Още преди да бъде достъпна за поръчки “Изхвърлени в Америка” се превърна в една от най-коментираните книги на 2020 г. Романът на Джанин Къминс провокира широк медиен отзвук, протести и дори заплахи за сигурността на издателите и авторката. Не за първи път нейна творба предизвиква смесени чувства в критици и читатели. Трите й предходни романа - “A Rip in Heaven”, “The Outside Boy” и “The Crooked Branch” също се радват на верни фенове и ожесточени критици. Изстрели. Зелени плочки и кръв. Така започва “Изхвърлени в Америка”. Шестнадесет души са жертва на жаждата за отмъщение на един от най-бруталните мексикански картели. Семейното празненство за петнадесетия рожден ден на племенницата на Лидия е окъпано в кръв. След вендетата оцеляват само Лидия и сина й Лука. Лидия и семейството й принадлежат към мексиканската средна класа. Животът им е бил спокоен, а домът - уютен. Със съпруг журналист, прекрасен малък син и собствена книжарница, тя се е чувствала повече от късметлийка. Въпреки натиска на картелите, местните банди и престъпността в Акапулко, тя е била щастлива в този толкова красив град. Сега трябва да го напусне под прикритието на нощта, хванала за ръка сина си и понесла пътна чанта с всички семейни спестявания. Самота. Лидия няма на кого да се обади за помощ. Роднините й са мъртви. Останал й е само един далечен и непознат чичо, за когото знае, че живее в Денвър. Безизходица. “Влакът на смъртта” или Ла Бестия - 2333-километровата товарна железопътна линия и влаковите композиции, които минават по нея, не са начин за придвижване, който една майка би избрала за сина си. Но това е единствената опция за Лидия и Лука. Макар пътуването да крие изключителни рискове, те трябва да го предприемат. Какво толкова скандално може да бъде открито между страниците на роман за майка и син, опитващи се да емигрират в САЩ? Когато говоря за “Изхвърлени в Америка” често казвам, че не е книга, която можеш да започнеш, оставиш да “почива” на нощното ти шкафче за ден и вземеш отново. Това не е лукс, който тя позволява. Защото и в историята на Лидия и Лука няма нищо луксозно. Трагедията, болката и страха, с които героите се борят, попива в костите на читателя и се загнездва някъде ниско в гърлото му. И за някои критици това е проблем. An adventure in Pity Porn Pity Porn е термин, който използваме, за да обозначим удовлетворението, което някои хора изпитват, когато проявяват съжаление към друг. Това удовлетворение може да бъде търсено съзнателно или постигнато случайно и без осъзнаване. Ако трябва да дадем пример за несъзнателна проява на удовлетворение от Pity Porn, тя би могла да изглежда по сходен начин. Презирате колега на работа. Не бихте му говорили дори да се побърквате от скука. Дразните се от самото му присъствие. Все пак, отказвате да се конфронтирате за офисни битовизми, защото знаете, че среща професионални трудности. Съдите го по-леко, защото го съжалявате. Осъзнавате това и си казвате, че така е “по-правилно”. Подавате сигнал “направих нещо добро” към мозъка си, а той от своя страна ви награждава със серотонин и допамин. Именно в това някои критици като известната писателка Мириам Гърба обвиняват почитателите на “Изхвърлени в Америка”. Според нея, когато гражданин на САЩ чете книгата, той се чувства по-добър, когато симпатизира на героите. Възможно е да е права. Но аз не бих могла да кажа. Независимо колко статии прочета, колко документални репортажа изгледам, не бих могла да разбера напълно политическите и социалните проблеми, свързани с мигрантската криза в САЩ. Така вместо да гледам на историята на Лидия и Лука като на история за мексикански мигранти, които незаконно се опитват да преминат границата, аз я видях в общочовешки план. За мен тя е история за една майка, която се опитва да даде нов живот на сина си. Това е история на една жена, която е готова на всичко, защото вече няма нищо. История е и на едно момче, което прекалено рано и твърде бързо трябва да научи да бъде мъж. Културно присвояване “Изхвърлени в Америка” не е биографичен разказ за пътуването на авторката от Мексико до САЩ. Това е друг източник на критика към Джанин Къминс. Редица американски автори от мексикански произход изразиха негодуванието си, че Къминс разказва история, която “не е нейна”. Ожесточената битка между осем издателски компании за правата за публикуване на романа и подкрепата на известни личности като Опра Уинфри, Стивън Кинг и Джон Гришам, също настрои негативно писатели като Дейвид Боус, които виждат себе си и колегите си от мексикански произход, като онеправдани. Независимо, че Къминс не е пропътувала сама 2333-те километра от Мексико сити до щатската граница върху товарните вагони на Ла Бестия, картината, която тя рисува е много близка до разказите, които можем да видим в документални филми и репортажи. Авторката прекарва години в проучване на темата, интервюта с мигранти, служители на реда и социални работници. Преекспониране на насилието Според някои критици Къминс преувеличава условията, в които мигрантите пътуват с Ла Бестия. От това, което видях в репортажи като този на France24 и документалния филм на Real Stories мога да си представя, че би било много по-лошо. Дори самото пътуване от 2333 километра с влак би било изпитание за човешкото тяло, било то поставено и в купе от първа класа, а не на покрива на товарен вагон. Нямам съмнение, че линията е притегателна за престъпления. Хората, които пътуват по нея са изключително уязвими, не само заради физическото си състояние - изключителната умора от продължително пътуване, но и заради постоянния страх, в който живеят. Те са лесна плячка за крадци, насилници и дори трафиканти на хора, а изглежда такива не липсват. Похвали от големи имена Опра Уинфри, Стивън Кинг, Джон Гришам, Ерика Санчес, Тара Коклин… - списъкът с известни фенове на книгата е дълъг. Aмериканският сценарист и автор на бестселър трилъри Дон Уинслоу определи “Изхвърлени в Америка” като „Гроздовете на гнева“ на нашето време.
Очакванията на публиката за книгата бяха огромни и това също оказа влияние върху мнението на американските читатели. Аз нямах тези очаквания. За мое най-голямо щастие имах възможност да прочета книгата преди публикуването й на английски език и още веднъж на български език с превод от Надежда Розова. Двата прочита ми въздействаха различно и докато четейки за първи път бях запленена от напрегнатия сюжет, то с преводната версия обикнах стила на писане и познах дълбочината на чувствата на героите. В този смисъл, бих препоръчала книгата с нейния български превод. Също както при “Светлината, която не виждаме” от Антъни Дойер, на български текста е просто по-въздействащ - твърдя го като читател, който предпочита да чете в оригинал книгите си не само от английски, но и от руски и испански. Но да се върна на очакванията за книгата. Нямах такива. Препоръчвам го и на вас, макар да осъзнавам, че щом четете това ревю искате да знаете повече за книгата и формирането на предварителни представи е неизбежно. Аз приех тази книга както приемам и повечето книги, които попадат пред погледа ми - “Здравей, книжле! Ще те чета!”. Наистина е толкова просто. Изборът на четиво не бива да бъде ръководен от алгоритъм - харесвам това и това, също това и другото, следователно заглавие Х и У ще ми допаднат, или да провокира екзистенциални терзания - “мога ли да се обвържа с още една книга…?”. Често откриваме любимите си книги, когато излезем от зоната си на читателски комфорт. Точно това ми се случи и с “Изхвърлени в Америка”. Препоръчвам книгата!
Препоръчвам я, защото историята си струва да бъде прочетена и съпреживяна. Далеч от политическия дискурс, това е история за загубата, отчаянието и надеждата. Това е и портрет на майчината любов и саможертва.
Препоръчвам книгата, защото те кара да повярваш, че това наистина се е случвало и се случва.
Препоръчвам я, защото когато я затвориш, върнеш се в собствения си дом, осъзнаваш колко щастлив си, какъв късметлия си и как принудителната социална изолация не е никакъв проблем.
Стойте у дома, грижете се за себе си и четете!
Kommentare